Очевидната криза в управлението на НДСВ завъртя в медийното пространство въпроса кой ще упражнява властта след Симеон II. Защото хипотези, че днешният премиер ще продължи да стои начело на конфигурация от десни сили  след предсрочни избори, са чиста спекулация. Не по-малко естравагантно илюзорни са версиите, че бъдещи избори могат да бъдат спечелени от раздиращите се от вътрешни междуособици и лична ненавист между лидерите им десни формацийки.  Оттук и лансираната неотдавна теория, че самите лидери на СДС се опитват да вкарат БСП във властта, за да могат в това време да се консолидират и сетне да я свалят. Подобна теза застъпваше Ф. Димитров след падането на кабинета му в края на 1992 година, когато беше начело на СДС. На практика тя влезе в действие и проработи в началото на 1997 година. По-важно обаче е друго - че сините вождове продължават да гледат на властта в България като на стълба, по която се изкачват и слизат веднъж те, а другия път БСП. И така до безкрайност. Впрочем, на същия подход не бяха чужди и социалистите. Луканов отстъпи властта, за да се върне тя при Виденов и ако не беше влизането на Симеон II в политиката, цикълът щеше да се завърти отново след провала на Костов.  Когато днес чертаят стратегии за подновяване на кръговия партизанлък, лидерите на СДС забравят две неща. Първо, че на българските граждани им дойде до гуша от управлението на мутроподобни икономически котерии, скрити зад разноцветни партийни знамена. Идеологията има все по-малко място, когато джобът е празен. И второ (то е следствие от първото),  през 2000 година хората гласуваха за Симеон II и НДСВ, отхвърляйки и теорията, и практиката на “десни” и “леви” с желание за управление, което да защитава не 5% новобогаташи в държавата, а останалите. Тези, които по времето на социализма се водеха за средна класа. Очевидно този вот не го разбра или пък не поиска да го разбере нито новата власт (“новият морал” се оказа бетер стария), нито опозицията.

      Парадоксално е, че в момента и политици, и социолози, и медии са сьсредоточили вниманието си върху евентуални бъдещи персонажи във властта, партийни конфигурации, съглашения и сделки, свързани със запазване или промяна на политическото статукво, а никой не говори за характера на властта, за нейната същност. Истинският проблем сьс или без предсрочни избори не е дали Симеон II ще си отиде в Мадрид, дали ще го замести Софиянски или ще победи левицата, а бъдещето на гражданите на “тази страна”, което продължава да се влошава и при “новото време”. Защото вече не звучи смешно новината, че през 2003 година получаващите 200 лв заплата ще плащат 2,40 лв по-малко данък, отколкото през тази година. Или че пенсиите щели да се увеличат с по 5-6 лева. Дори ако си затворим очите пред инфлацията, сиреч пред ежедневно повишаващите се цени на стоки, услуги, електро и топлинна енергия и пр., огласяването на споменатите цифри в публичното пространство е свидетелство за невероятен тепегьозлък, който само търпеливият български данъкоплатец може да изтърпи. Осемстотинте дни на обещания за “несимволично увеличение на доходите” бяха отдавна преполовени, а резултатът е противоположен на очаквания. Обществеността у нас продължава да слуша с търпение глупостите на финансовия министър, че с “Бюджет 2003” за пръв път народът нямало да стяга коланите. Явно заради няколкото мизерни левчета в повече, изядени предварително от инфлацията... Вместо реални доходи на овчедушния българин продължават да се предлагат “сакрални” дати. След безвизовия режим, с който Костовия кабинет ни проглуши ушите, днес това е поканата за членство в НАТО, отправена ни наскоро в Прага, сетне – хипотетичното членство в Европейския съюз някъде след 2006 година. След неколкократния провал на партиите, които “ще ни оправят”, дойде ред на политическите митове, въплътени в личности. Очерталият се провал на Симеон II подготвя почвата за новия мит Бойко Борисов. И всичко продължава да се върти в една плоскост – различни фигури, но една и съща политика. Във вътрешен план – корупция, престъпност, продължаващо обедняване, безработица. Във външен план – липса на национално достойство, превиване на гръб пред чуждите икономически, финансови и политически институции. На практика едното е свързано с другото. Истинската драма на България е, че от 1977-1998 година ликвидирането й става с парламентарен консенсус. Дотогава схемата на разграбването минаваше през междупартийните ежби между сини и червени и външните сили в ролята им на арбитър. След опитомяването на свалената от власт в началото на 1997 година БСП (СДС беще опитомен от Запада почти със създаването си и финала на този акт беще свалянето на Петър Берон), в България престана да съществува парламентарна опозиция. Такова чудо не помни и комунистическия режим след 1944 година. До обесването на Никола Петков и изгонването на привържениците му от  парламента опозицията си е била истинска опозиция. Днес караниците са проформа и са за неподелени лични и групови интереси. А тъкмо по фундаменталните щекотливи въпроси – консенсус. Единодушно политическата котерия се пази от референдуми било за НАТО, било за АЕЦ “Козлодуй” или АЕЦ “Белене”, било за промяна в Конституцията или по въпроса за незаконното забогатяване. И дори за характера на избирателния закон. Нормално ли е, когато дори услужливи социологически агенции определят привържениците на НАТО на 52%, в парламента да има 100-процентно одобрение, а държавата и частните елитни електронни медии да пропагандират : “България избра НАТО”. Можете ли да си представите такъв парламентарен консенсус за влизането на България в Първата световна война или в Тристранния пакт? Единствен аналогичен пример на днешния е присъединяването ни към Варшавския договор. Само че тогава у нас има само една партия – комунистическата и нейната земеделска сянка. Респективно, сега отново има една партия и няколко нейни сенки, които взаимно се поддържат. Разликата отпреди е, че някогашната управляваща партия продаваше българския суверенитет, а днешната го харизва безплатно. И докато тогава се говореше, че България е 16-тата съветска република, сега тя нито е такава, нито е американски щат. Тя просто не е държава, а територия, през която всеки чужденец може да мине и да задигне каквото му трябва или просто каквото още е останало.

      След всичко казано, въпросът: “Неизбежен ли е провалът на бъдещо ляво управление?”, има  еднозначен отговор. Всяко управление би се провалило, ако следва досегашната външно и вътрешно политическа схема. Показателно е, че независимо от това как се самохарактеризират  - като десни, леви или центристи, след поемането на властта всички политически сили до днес провеждат антисоциална линия. И правителството на НДСВ не направи изключение. Ето защо вътрешната, гражданска подкрепа на един евентуален ляв кабинет ще зависи от това дали най-сетне действията, които предприеме ще бъдат в интерес на огромната част от нацията. А това ще рече да бъде националноотговорен. В момент, когато държавността и националния дух са в упадък, възраждането им може да дойде единствено от управление, което държи сметка за тях. И тъй като просперитетът на една нация зависи едновременно от вътрешната и външната политика на държавата, между едното и другото трябва да има синхрон. Както в последните години, но с обратен знак. Това естествено ще доведе до неприязън от страна на чуждите сили “попечители”, за чиито интереси всички управляващи от 1989 година насам дават мило и драго. Но такава е логиката – или облегнати на националния интерес и поддръжката на избирателите срещу чуждите попълзновения, или марионетки, обслужващи съсипването на страната докрай. Във втория случай обаче властта трябва да си дава сметка, че един ден или, ако използвам популярния Чехов израз – в последното действие на пиесата, пушката ще гръмне. Тогава нито политическата мизерия на т.н. елит, нито пробутваните на публиката измислени герои ще озаптят лъгания и изоставен на произвола на съдбата народ. И този ден наближава.

Христина Владимирова
 
Декември 2002,Торонто