Като изключим първите месеци след свалянето на Тодор Живков от власт, до началото на 2001 година на българската политическа сцена не се случи нищо интересно. Производните на БКП - БСП и СДС на два пъти управляваха самостоятелно и съответно се провалиха. Не по-голям успех имаха експериментите за коалиционно управление и плаващо мнозинство. Лошото на тези провали е, че бяха предизвестени - с цикличната повтаряемост на управленските процеси и ситуации, с погрешността на целите и реализацията им. Единадесет години българската обществена сцена раждаше не политици и държавници, а стереотипи. Единственото разнообразие в тази до болка позната картина внасяха неочакваните ходове на лидера на ДПС Ахмед Доган.

      Преобръщането на политическите пластове от Симеон II е феномен, който още не може да се асимилира от чуждестранните наблюдатели и медии. Създаването на формация само няколко месеца преди избори и спечелването им не е прецедент - достатъчен е само примера с “Форца Италия” на Берлускони. Това, което изненадва чужденците (но не и българите) е завръщането в управлението на коронован владетел. Всъщност тази изненада е плод на стереотип, който намирисва на марксизъм - че историческите процеси са необратими. В основата на този стереотип лежи още по-голяма заблуда: че всеки може да се изучи за политик и държавник, така както всеки би могъл да бъде произведен от рекламата в световен певец, актьор, писател или дизайнер незавсимо от таланта му. Не, разбира се, лекар или физик например - в тези области комерсиализацията не може да се приложи.

      Профанацията на политиката в световен мащаб поставя и бариера пред личностите в нея, възкачи политици-лилипути, които на практика само “изпълняват длъжността”. Още преди шест десетилетия Ерик Фром предупреждаваше за настъпващото управление на анонимните авторитети и за подставяните от тях лица на политическата сцена. След като деградацията засегна политическата класа в държави от ранга на САЩ, Германия, Великобритания, Италия и т.н., не е учудващ вакуума в малка държава като България, където по традиция добрите политици са се броели на пръсти. Но обратният път на цар Симеон II от изгнанието към властта има смисъл, далече надхвърлящ ситуацията в България. В момент, когато европейската политическа сцена е оголена откъм велики държавници от типа на Чърчил и Дьо Гол, европейските монарси продължават да имат декоративни или церемониални функции, а аристокрацията в днешните западни републики е просто част от световния хайлайф, представяна и самопредставяща се в стил ретро. В крайна сметка проблемът не се изчерпва и с упражняването на властта, а опира до възможността да се използват натрупаните опит, знания, традиции, подготовка, управленческа харизма, ако щете от страна на коронованите особи за облагородяване и цивилизоване на политиката. През последните десетилетия европейските монархии направиха много в посока на демократизиране модела на управление, дори до степен на отказ от реално участие във властта. В същото време, резултатите от политическата практика на профаниране на политиката доказват, че последното е било грешка. И сега е необходим обратен процес - на преоткриване на политическите ценности в лицето на добре подготвени и настоящи монарси. Другояче казано - постигане на коронована демокрация.

      Участието на цар Симеон II в българския политически живот и първите стъпки в управлението е много показателно как се рушат стереотипите, когато на сцената се явят значими и подготвени личности. Разликата е като между играта на табла и шахмата, между лицето и опакото на дъската, пригодена за тези две занимания, между случайността, хазарта и премислените ходове.

Христина Владимирова
 
Септември,Торонто