Когато стане дума за глобализацията на света и за противниците й, електронните медии обикновено ни показват сбирки на господа и дами с благовъзпитан вид, обсадени от хулиганстващи елементи, които трошат витрини на магазини или обръщат коли. Посланията на тези кадри е еднозначно: цивилизацията срещу варварството или в най-добрия случай - срещу екстравагантните форми на протест и бунт от рода сърдити хора против обществото. Възприятията за такъв акт идва от факта, че в голямата си част дефилиращите отрицатели на глабализацията са от развитите страни, чийто правителства я подкрепят. Така протестите изглеждат като буря в чаша вода, като съпътстващи развитието на света прояви, т.е., скриват истинските цели на глобализма. И най-вече драмата на най-потърпевшите от него - слабо развитите страни. Правителствата им се ограничават в словесни тиради срещу жестокостта на богатите или до молби за опрощаване на дълговете. Най-радикалната (но всъщност локална) реакция принадлежи на индивиди - хора, които вземат участие в антиглобалистките демонстрации.

      У нас на този най-важен проблем на столетието се гледа все още от чисто теоретичната му страна или сеирджийски. Причината е, че българското общество го третира някат високомерно - през призмата на бъдещо членство в НАТО и ЕС. Парадоксът на глобализацията е, че тя не обединява, а разделя света, или другояче казано - икономическата и политическата централизация засилват социалното разделение, разделят човечеството на две половини, пропастта между които ежегодно расте. Всеизвестно е, че от двете страни на тази пропаст са високо развитите и изостаналите държави. Проблемът на нашето общество обаче е, че живее с представи с 12-годишна давност. Една от тях е за своеобразното географско райониране на богатите и бедните страни. По силата на това обстоятелство България като част от Европа принадлежи към първите. Сиреч, тъй нареченият Трети свят, символ на бедността, е далеч от нас. Към това се прибавят още два мита: че нашата страна е развита икономически и че геополитическото й място й гарантира ухажване от временните господари на световната сцена. Справка - досегашните отношения на Германия преди Втората световна война и със Съветския съюз след нея. Невероятно е как българската нация повече от десетилетие не може да проумее връзката между непрестанно падащия жизнен стандарт и съсипването на икономиката, както и сменящите се едно друго правителства, че икономическата инфраструктура на държавата няма нищо общо с идеологията. Има тоталитарни модели с перфектна икономика и едва кретащи демокрации. От тази гледна точка съсипването, разграбването и разпродаването на производствените мощности е угоднически политически акт пред онези, които очакваме да ни вкарат в НАТО и ЕС. Този традиционен български акт на разоръжаване пред победителите има характер на военна капитулация - сдаваш си оръжието в очакване на милост. Друг е въпросът, че за разлика от националните катастрофи България след 1989 година не изгуби война - синдромът действа. Но ако унизителния подход на скачане от лагер в лагер в миналото е давал известни резултати, днешната ситуация е друга.

      Когато съществуваше социалистическия лагер, неговите идеолози се заблуждаваха, че Третият свят включва развиващите се страни. Схемата изглеждаше проста: две борещи се помежду си обществено-икономически системи и една междинна. От тук и амбицията да се налагат удобни политически режими, та покрай тях да се моделира икономиката. В представата на западните стратези обаче схемата беше друга. Например, в проекта на Римския клуб от 1974 година за бъдешето на света, последният се разделя на: развит свят (в лицето на Северна Америка, Европа и Япония) и слабо развити държави и социалистически страни (включващи Източна Европа, Съветския съюз и Китай). По същия начин третират разделението и авторите на проекта “Бъдещето на световните икономически сили”, водени от нобеловия лауреат Леонтиев (САЩ), изготвен по поръка на ООН. С други думи, тъкмо от гледна точка на класическата икономическа схема социалистическия лагер принадлежеше към Третия свят, а след рухването на Берлинската стена, т.е., със засилването на глобализацията, се трансформира в заден двор на развитите държави. Географското положение само конкретизира мястото на заден двор. От тази участ е възможно да не успеят да избягат и държави-отличнички като Полша и Унгария. Нищо, че са в НАТО и се готвят за ЕС.

      В сегашния момент глобализацията има тази особеност, че противоречията между страните, които я прокламират, са по-малки, отколкото съгласието между реалните или потенциалните й жертви. От споровете на аутсайдери като България и Румъния за атомните им електроцентрали или къде да е втория мост над река Дунав печелят сили извън Балканите. В следващите години нашата страна ще изпитва все по-остро негативите на глобализацията. Проблемът с АЕЦ “Козлодуй” е само началото, ще го последват удари върху селското стопанство и леката промишленост. За разлика от двуполюсния свят, глобализмът налага строга йерархия, която може да се преодолява с изключителна дипломация. Самоунищожаването на българската инфраструктура през последните 12 години показа, че нашите политици са в състояние да направят от нещо нищо, а не обратното. Неслучайно, особено от 5 години насам нито един жизнено важен за българската икономика и стандарт на населението спор с МВФ и Световната банка не е решен благоприятно. Българските правителства, в т.ч. настоящето, отстъпват пред всички искания на чуждите финансови институции, огъват гръбнак пред политическия диктат. Аргументите, че по този начин ще влезем в НАТО и ЕС са смехотворни. Нали целта на влизането ни там е да си вдигнем стандарта и да защитим националната си сигурност. Значи ще режем ракетите SS-23, с които можем да се пазим сами, за да ни пази НАТО. Унищожихме икономиката си, за да я възстановяваме с помощта на ЕС. Само че равнището на сегашната ни икономическа и политическа класа е такова, че даже ако допуснем безпроблемно влизане в НАТО, положението на българската нация няма да се подобри. Именно тогава ще се разкрие аутсайдерския дух на нашите политици, които си представят, че членството в тези организации е като да измамиш охраната на коктейл и вмъквайки се вътре, да плюскаш до насита от отрупаните с храна и напитки маси. В този момент ще бъде окончателно осъзната глобализацията на мизерията у нас. За радост на политиците, той е далече и те ще могат още дълго да заблуждават избирателите с времето, когато всичко ще тръгне по мед и масло.

Христина Владимирова
 
Февруари 2002,Торонто