Ако по време на миналогодишните парламентарни избори гледищата на политическите наблюдатели и настроенията на избирателите се оказаха противоположни, днес в обществото се очертава почти пълен консенсус за хаоса в управлението на НДСВ. А оттук – и в държавата. Бързите темпове в загубата на доверие са уникални за страните в Източна Европа, впрочем, както и удивителния успех на изборите преди това. Сходен резултат на възход и падение изживя само партията на Берлускони в Италия преди няколко години, а у нас – второто правителство на Луканов, чиято цел обаче беше да предаде властта на коалиционен кабинет, та затова бездействаше и умишлено трупаше негативи. Видимо стремежите на НДСВ и Симеон II не са такива, пък дори и само заради простия факт, че в момента управлява коалиция. И в обозримо бъдеще тя може да се допълни единствено от партията на Стефан Софиянски.

      Елементарното обяснение на хаоса у нас е “случайност”: случайна заявка на Симеон II за властта, случаен подбор на депутати, сетне на министри и пр. Такъв извод беше наложен от мълниеносния успех на НДСВ и разнородния състав на кандидат-депутатските му листи. Сиреч, царят наблюдавал с тревога развитието на политическия процес и в последния момент решил да се жертва за България. Само че кризата в управлението на СДС пролича категорично година и половина по-рано – на кметските избори. Още повече, събитията от последните 12 години на Балканите показаха, че тук нищо не става импулсивно, а само така изглежда. Симеон II се появи на точното място и в точното време. Оттук започват и многото въпросителни.

      След 1989 година няколко хиляди българи посетиха Мадрид, а много повече, с различни политически възгледи, се срещнаха с царя по време на няколкократното му пребиваване в България. В този смисъл, дори ако пренебрегнем твърдението му, че познава много добре политическия и интелектуалния елит, той е бил наясно на кого може да разчита при политическото си завръщане. Уставът на учреденото НДСВ дава изключителни прерогативи на Симеон II при реденето на кандидат-депутатските листи и тези за кметове и общински съветници. При това, беше приет единодушно на събранието в Дома на техническите съюзи. Проблемът с регистрацията и принудителната коалиция с “Оборище” и “Партията на българските жени” не промениха съществено конфигурацията в листите. На този фон видимият хаос в тях остана необяснен. Три групи лица окупираха избираемите места: българи, работещи и живеещи в чужбина, атрактивни обществени личности у нас и такива, свързани със СДС (“старото време”). Пусна се слух, че първите са лансирани от сина на Симеон II принц Кирил, а последните – от все още управляващите сили. Известните в обществото фигури пък изглеждаха като презастраховка за събиране на повече гласове. Тези версии обаче са логически безпочвени. Първо, защото избирателите очакваха в листите наистина авторитетни личности вместо модисти, шоумени и пр. хайлайфни персони. Второ, изборите щяха да бъдат и бяха спечелени от царя с неговия авторитет и магическото “Вервайте ми” (подобно на онова “Туркия ке падане” преди Априлското въстание), а не от кавалкадата одиозни фигури около него. Те даже намалиха успеха му с няколко процента. Трето, защото при очертаващото се поражение на СДС и при декларацията от 6-ти април за “ново време” е немислимо да вкараш в листите си “стари муцуни” за Бог да прости. Впечатляваше и факта, че в посочените три групи кандидат-депутати беше вплетен роднинско-приятелския принцип, т.е. още един рецидив от “старото време”.

      Обяснението за горните гафове е лесно, ако допуснем, че целта на Симеон II е била да задейства политическа вълна, която временно да “спаси” България от идването на власт на БСП (такава идея лансираха някои огорчени лидери на социалистическата партия). Да заложиш името и авторитета си, за да обслужваш вътрешнополитически субекти не е било в стила на никоя династия, в т.ч. българската. Отговорът ще трябва да търсим в триъгълника: натиск – обещания – тактика. Като вземем предвид, че двама от “външните” българи станаха министри на икономиката и на финансите, а един – на кабинета на премиера е очевидно, че Симеон II е бил повлиян от чужди финансови (и не само) интереси. Вероятно с надежда да спечели той, държавата или и двете страни от тази комбинация. Безспорно икономически интереси са го движели и при включването в листите на лица, свързани с грабеж на капитал при управлението на СДС.

      Фактът, че въпреки едноличните си права по устав върху парламентарната група на НДСВ, Симеон II не може да контролира дори дисциплината в нея показва, че направеният от него компромис отива по-далече от включването на едни или други фигури за депутати. Твърденията, че изникнали няколко центъра на властта: самият Симеон II, главният секретар Пламен Панайотов, парламентарната група, а по-късно и правителството, само замъгляват истината. Панайотов беше избран директно от лидера на НДСВ. При съществуващата уставна субординация няма никакъв проблем групата да действа желязно, както преди СДС и като БСП в първата година от управлението й през 1995 година. Съществуващият хаос в НДСВ, започнал с разпускането на депутатите в едномесечна ваканция току след изборите и съставянето на правителството, липсата на законопроекти и обезсмислянето на парламентарните заседания до късна есен, стана под хладнокръвния поглед на СимеонII. Той нито веднъж не възропта  публично пред депутатите за предизвикания безпорядък. Нещо повече, хаосът се пренесе и в правителството. Съставянето на кабинета се проточи, изоставена беше гледната точка депутати да не бъдат избирани за министри. Обявяването на 17-те министри предизвика по-голям шок, отколкото депутатските листи. Излезе, че на “новото време”, за което гласуваха 50% от избирателите, липсва кадрови ресурс. Този невероятен парадокс намекна, че идеята за ново начало приключва с предизборните афиши. Казано още по-драстично: или липсва воля, или няма разрешение за промяна у нас.

      Всеизвестно е, че за истинска промяна се изисква стратегия и хора, които да я реализират. С изключение на фразата “Вервайте ми” и лозунга за 800-те дни и няколко общи телевизионни пожелания, Симеон II не очерта ясна стратегия за бъдещето. Синята опозиция го обвинява, че му липсва такава, което е нелепо. Иначе не би се явил на политическата сцена. Остават две възможности: не обявява целите си по вътрешнополитически или по външнополитически съображения. Управленската практика в последните месеци сочи, че “новото време” е продължение на старото поне в две посоки: продължаване на пълната зависимост от МВФ и покриване на злоупотребите на предишните властници. Всички по-революционни намерения в икономиката от правителствения екип и самия Симеон, се изпариха в преговорите за поредното стендбай споразумение. Без да изключваме възможността двамата министри от икономическия екип да разиграваха показна съпротива за пред публиката. А сетне заявиха, както и предшествениците им, че са постигналаи “успех”. По този път на развитие не 800, а 8000 дни няма да изправят икономиката на крака. Просто защото интересите на МВФ контрастират на суверенните цели на отделните нации (справка Аржентина). Отбиването на номер с “Бялата книга”  за управленческите злоупотреби на СДС разкри и в този пункт противоречията между очакванията на обществото и новото управление. Още по-лошо, в данъчен и социален план секирата над българина беше размахана още по-безмилостно. При това положение всеки гражданин усеща, че днес живее по-лошо от вчера.

      От казаното дотук можем да направим извода, че сегашният хаос не е случаен. Той е програмиран, което поражда въпроса: От кого? И дали програмиран означава контролируем? По време на президентските избори сериозни кръгове от Запад упражниха натиск върху Симеон II да припознае Петър Стоянов за нов мандат. Впрочем  подобен натиск имаше и за включването на СДС във властта. И в единия, и в другия  случай това означаваше елиминиране на премиера, който и сега е блокиран от (само)натресената му парламентарна група. И в двата случая царят в свойствения и за баща му маньовър издържа, като във втория балансираше по ръба на бръснача. Стоянов не само не спечели, но и СДС се разцепи на три. Това бе и тихия реванш на Симеон II срещу опитите да бъде поредния Костов, поредната чужда марионетка. Не трябва да забравяме, че макар и проатлантически настроен, той, подобно на вицепрезидента ген. Ангел Марин не е привърженик на командата: “Бегом към НАТО на всяка цена!”, както доскорошните управляващи и бившия президент. Оттук и подмолните ходове в днешната българска политика, оставащи в сянка (понякога умишлено) от медиите.

      Случайно ли цените на тока и парното скочиха от 1 октомври, тъкмо в навечерието на президентските избори, когато се решаваше дали НДСВ, ДПС и БСП ще издигнат общ кандидат? След победата на Г. Първанов и предупреждението му срещу рокади в спецслужбите, действащият президент се сниши, но за сметка на това избухнаха демонстративни престрелки между депутати и министерски чиновници и между министерства, уж дело на различни групови интереси. Такива безспорно съществуват, но умишлено се дирижират във възлови за държавата ни моменти или в крайно неподходящо време (примерно коледните и новогодишните празници или след посещението на външния ни министър в Либия). И предизвикания хаос с цените на лекарствата, и орязването на помощите за безработни, а преди това ДДС-то в туризма, сделките с компенсационни бонове внасят обществено напрежение в масови категории граждани, дразнят нетърпимостта на българина към привилегии на властимащите и към идиотски назначения (на Георги Петров – с оня прякор, за шеф на хазната, на медицинска сестра в тютюнев борд, промяната на закона заради липсата на висше образование на шефа на ДАМС Васил Иванов – Лучано и пр.), или удрят по бюджета. Създателите на хаоса – депутати, чиновници и министри, го демонстрират открито и нагло, сякаш искат да блесне пред всички техния саботаж. Защото когато всеки ден се вземат противоположни управленски решения, вариантите сблъсък на интереси, грешки и дори глупост трябва да се изключат. Остава умишленото нагнетяване на напрежение, подобно на събитията отпреди пет години, когато депутати от парламентарната група на БСП бламираха своето правителство. И тогава, и сега хаосът се изявява в НДСВ и правителството, но се стимулира отвън. Видно е, че в акцията е включена и част от прокуратурата, ако вземем предвид обвиненията срещу Стефан Софиянски преди националната конференция на СДС. И тогава, и сега хаосът има диригенти извън България. Ситуацията обаче е много по-различна, тъй като никоя политическа сила не е готова за предсрочни избори. Освен това, конфигурацията в правителството е добра, но се налага смяна на поне половината от министрите от НДСВ и по възможност подмяна на част от депутатския му състав. И най-сетне Симеон II да обяви управленска стратегия, разчетена за целия му мандат. Времето не чака, хаосът ескалира. Партизирането на НДСВ (отложено със 70 дни), ще извади на светло неговите адепти. Ако тактиката на премиера е била да остави “лудите да се налудуват”, преди да ги озапти, сега е моментът.

Христина Владимирова
 
Януари 2002,Торонто