Обявеният от Симеон II правителствен кабинет беше характеризиран от най-големите български медии като "неочакван" и "изненадващ". Цял месец след изборите на 17 юни тези медии лансираха имената на бъдещи министри и в един момент цифрата надхвърли 100. По същото време изтече информация, че бъдещият премиер е изправен пред дилемата да избира между близо 500 кандидати, предложени му от различни политически и обществени кръгове, в т.ч. от парламентарната група на НДСВ или самопредложили се. Кулоарният слух е, че Симеон II не е одобрил нито един от тях. Дори този факт да не е 100-процентово верен, той е илюстрация на няколко неща: на големите обществени очаквания, раздвижването на икономически и политически лобита, изключителността на ситуацията на Балканите, начина, по който ще действа новият премиер. Всъщност гореизброеното е част от една обща верига и логика. Вотът за царското движение беше в основата си рационален, макар че външно изглеждаше (или на някои им се привиждаше) като изблик на емоция. Във всеки случай, избирателите гласуваха не само срещу двуполюсния модел или срещу управлявалите България през последните четири години, а срещу самата досегашна политическа класа. И по-общо казано - срещу начина на живот у нас след 1989 година. Без да се афишират като монархисти, те отрекоха модела, който се отъждествяваше или беше отъждествяван с републиканизма. В крайна сметка хората очакват от Симеон II да действа като цар въпреки репулбиканското държавно устройство. И ако досегашната практика определя последното като ръзвъдник на корупция, престъпност, несправедливост и слабост, то присъствието на царя трябва да олицетвори другия полюс - на Новото време, морала, нравствеността и грижата за нацията. За разлика от преди, тези полюси не са партийно обосновани - за НДСВ гласуваха доскорошни привърженици на СДС, БСП, ДПС, Бизнесблока и т.н. Другояче казано - привържениците на царското движение, което постигна абсолютна победа на изборите (при това, на практика ЦИК го лиши от 15-ина депутатски места, регистрирайки две други "царски" партии) без да разполага с каквито и да било структури, са из средите на цялата нация без оглед на етнически, религиозен или имотен признак. Този факт доказва, че огромната част от българските граждани са против 12-годишния хаос в държавата и ратуват за изработване на ясни правила в обществото. Показателно е, че процентът одобрение за НСВД нараства и след изборите (т.е. към него са се присъединили и някои други колебаещи се), а този на самия Симеон II е с повече от 20% по-висок, отколкото на неговата формация. Причината е, че очакванията на обществото са насочени изключително към личността на царя, която трябва да преобърне досегашната негативна ситуация. Натоварването на Симеон II с такава огромна отговорност и очаквания предопределя и неговото поведение да не допуска никакви грешки. Мимоходом ще вметна, че почти месечната интрига кой ще е новия български премиер, беше интрига само за медиите. Още в изявлението си от 6 април т.г. Симеон II оповести, че целта му е не само да влезе активно в българската политика, а да помогне реално на България. Според днешната конституция истинската власт е у премиера, а президентът има декоративни функции. С други думи, след спечелването на изборите от НСВД, беше съвсем логично лидерът да бъде премиер. Другата хипотетична алтернативна възможност беше бърза промяна в конституцията със засилване на президентските пълномощия и кандидатиране на царя за президент в късната есен. Проблемът обаче е, че за промяна на конституцията в тази насока няма необходимото мнозинство, а освен това времето не чака - напрежението растеше и вътре, и около границите на България. Всъщност суматохата кой ще е премиер, предизвикана от медиите (или внушена им) беше умело използвана за отклоняване на вниманието, докато се подготвяше правителствения кабинет и се водеха преговори с партиите, далече преди те да бъдат официално обявени. Освен това уклончивостта, с която се обсъждаше избирането на царя за премиер опипваше и възможните реакции на Запада заради създаващия се прецедент в Европа (иначе крал Нородом Сианук в Камбоджа измина пътя от премиер и държавен глава отново до трона).

      В реденето на правителствения пасианс Симеон II трябваше да се съобрази както с обществените нагласи, така и с партийните и икономическите апетити, а и с чуждите внушения. Високият вот за НДСВ и голямата подкрепа лично за царя, му налага да действа внимателно, за да не отблъсне привърженици, някои от които са в открита или прикрита вражда помежду си. Неслучайно още преди изборите се появиха съобщения, че в кандидат-депутатските листи на НДСВ има представители на различни икономически групировки. Първите действия на мнозинството в парламента обаче показа, че Симеон II контролира положението в него. Едва ли има съмнение, че така ще бъде и в правителството. Просто царят е твърде "голям залък" за който и да било от вътрешнопартийните и икономически играчи и не той, а те ще трябва да се приспособяват към неговите цели.

      Подходът на Симеон II при определяне кандидатите за министри напомни това на неговия баща - цар Борис III. За разлика от цар Фердинанд, който се е държал като самолвластен господар в държавата, но в решителните моменти от българската история е давал ухо на чужди съвети, което води до две национални катастрофи, цар Борис III е приемал охотно всякакви мнения, давал е вид, че ще се възползва от тях, но в крайна сметка е решавал сам. Иначе и двамата владетели са имали кръг от политически съветници. Стана ясно, че и наследникът им Симеон II ще има официален политически съвет, в който освен него ще влизат председателя на парламента, шефа на парламентарната група и на коалиционния партньор - ДПС. Присъствието на Доган в политическия съвет ще компенсира отсъствието му като вицепремиер в кабинета.

      За разлика от досегашните български правителства, които се съставяха или на прима виста (като това на Беров), на маса в ресторант (това на Ф. Димитров) или в резултат на вътрешнопартийни сделки (Виденов) или междупартийни сделки (Д. Попов), все с оглед на конкретна и моментна ситуация, сегашният кабинет е плод на дълго и хитро обмисляне. Не само конфигурацията в него, а дори самите министри са амбивалентни фигури, разчетени да действат в различни ситуации. Външният министър Соломон Паси например е освен "топла връзка" с управлението на САЩ (по еврейска линия) и с НАТО (Атлантическия клуб, на който е председател), но и с част от арабския свят - по родови контакти. Вицепремиерът Паскалев пък е шеф на Асоциацията на българските общини, с което осъществява контакта между местната и централната власт. Извън ролята му на човек от БСП в правителството, заедно с шефа на държавната администрация Димитър Калчев - досегашен кмет на Русе и бивш шеф на Асоциацията на общините. И другата вицепремиерка Лидия Шулева е знакова фигура - освен като социален министър, което демонстрира грижа за жизнения стандарт на населението, отново по еврейска линия - с оглед бъдещите преговори с МВФ и Световната банка. Вицепремиерът Николай Василев и финансовият министър Милен Велчев освен че идват от банковите и финансовите институции на Запад, където са добре познати подсказват, че за преуспелите навън българи има място в управлението на държавата, а освен това са пример за нашите амбициозни младежи. По този начин съставът на правителството отправя позитивни внушения и към българското общество, и към външните кредитори, и по отношение на политическите сили.

      След обявяването на кабинета единствената опозиция се оказа СДС, което е не само справедливо с оглед на изборните резултати и недоволството на избирателите от досегашното управление, а и целесъобразно. В тази партия, както и в БСП през 1997 година текат центростремително-разделителни процеси и влизането й във властта можеше да донесе само негативи на новото управление. От друга страна, привличането на експерти от БСП за министри не само отговаря на идеята на новия български премиер за широко коалиционно непартийно управление, но и балансира евентуални претенции от страна на официалния коалиционен партньор ДПС. По-нататък, в зависимост от избистрянето на ситуацията в СДС, може да бъдат включени като експерти некомпрометирани фигури от неговите среди. С което царят ще овладее цялото политическо пространство. Не заради самата власт, а в името на националните интереси. Предоставената на ДПС квота за областен управител в София, а не в Кърджали, беше знаково послание и към обществото, и към лидерите на Движението, т.е., че в управлението ще се търси баланс, но не механичен. Успех на Симеон II е, че привлече ДПС във властта, което превантивно осуетява ситуация от рода на тази в Македония, но още по-голям успех е ангажирането на такъв голям политически играч като Ахмед Доган. Резултатът досега е формирането на силен управленски екип, на който дори крайните скептици отреждат поне 1-2 годишен живот.

      Няколкомесечното плътно присъствие на Симеон II в българската политика показва, че той си е дал ясна сметка за огромните трудности и подводни камъни, пред които е изправен и в същото време разкрива амбициите му да приложи конкретно, действено и властово идеите си за България и нейното бъдеще. По всичко изглежда, че недоброжелателите на царя във вътрешен и международен план ще трябва да се съобразяват с него. Ако някой отвън си е правил сметка, че Симеон II ще бъде поредният Иван Костов, който обслужва чуждите интереси срещу потупване по рамото и голи обещания, скоро ще разбере, че е сгрешил в изчисленията. Знак за това е, че още станал-нестанал премиер, царят твърдо защити атомната ни енергетика. Проявите от този род тепърва предстоят.

Христина Владимирова
 
9 Юли 2001, Торонто