Може ли някой да открие действителна, реална, несловесна разлика между т. нар. основни политически сили?

      След победата на НДСВ на парламентарните избори през 2001 г. останалите претенденти за властта се ожалиха, че с идването си Симеон Сакскобургготски унищожил политическите партии. Подобен фалшив рефрен подеха и подопечните на партийните централи социолози, политолози и прочее. Никой от участниците или кандидатите за власт след 1989 г. не ще да признае, че партиите се родиха уродливи и жалки, а малко по-късно буквално се превърнаха в клиентелистки структури на повикване.

      Тук нямам предвид само внушителното количество от 337-те партии ментета, чийто брой и в момента продължава да се увеличава. А може ли някой да открие действителна, реална, несловесна разлика между т. нар. основни политически сили НДСВ, БСП, СДС и ДПС? Без значение на факта, че НДСВ произвежда нови партии, БСП се обединява със себе си, въртейки вътрешнопартийни коалиции, СДС се разцепи на две половини, около които гравитират по-дребни отломки, а ДПС увеличи броя на етническите българи в състава си.

      От политическа (не от практическа) гледна точка е чиста формалност, че имаме тригодишно управление на НДСВ плюс ДПС, а не примерно на СДС плюс ДПС, БСП плюс ДПС или БСП плюс СДС. Впрочем комбинации от гореизброените и още по-шарени наблюдаваме в местните общински съвети. И причината за това не е в бившия цар и настоящ премиер, а в липсата на автентична партийна система в България. Всички от т. нар. главни политически сили са единодушни, че прокламираният в конституцията за суверен на властта български народ има единствено правото да гласува на избори и то по начин, който му отредят политиците.

      Парламентарните игри около законопроекта за референдумите за пореден път доказа този факт. Когато в една Швейцария се провеждат допитвания почти всяка седмица, включително за прокарване на път и строеж на мост, увъртането в българския парламент за референдум дори по въпроса за членство в Европейския съюз (да не говорим за наложеното ни по сталинско-фашистки образец членство в НАТО, затваряне на 3-и и 4-и блок на АЕЦ "Козлодуй", приватизиране на най-печелившите стопански отрасли и изпращане на военен контингент в Ирак) сочи, че избирателите и в бъдещите парламентарни избори нямат алтернатива. Партийните централи са толкова единодушни по въпросите и на външната, и на вътрешната политика, колкото не са били комунистите и по времето на Живков. Непоклатимото им овчедушие остана и след убийството на шестимата ни войници в Ирак, и сега, по време на кризата със заложниците ни пак там.

      Има ли измежду бъдещите ездачи на властта някой, който да предлага друг подход по проблемите с "Козлодуй", НАТО, войната в Ирак и бъдещите окупационни мисии с участието на български военни контингенти, НАТО-вските бази у нас, условията за членство в ЕС и т. н.? Показателна е информацията, че 35 общини в страната се борят не за друго, а да приемат американски бази в своя регион. Кметовете им са от целия политически спектър, в това число и от сили, прокламиращи се като БКП, КП в България и прочее. При това положение не е странно, че от избори на избори броят на гласуващите все по-рязко намалява. И за парламент, и за местна власт. Когато партиите си приличат като две капки вода и по социален състав, и по идейни платформи и ориентации, различията в цветовете или риторичните упражнения на тема "комунизъм" или "антикомунизъм" вече нямат абсолютно никакво значение. Нито пък дребните практически уловки от рода - увеличение на заплатите с по 50 или дори 100 лв.

      Днешните и бъдещи кандидат-управляващи, увлечени в омаята на властта, даже не усещат колко са отвратителни с "примамливите" си обещания, когато България стане член на Евросъюза средната заплата да се вдигне на 250 евро. Няма що, голяма благодат при изравнени с еврозоната цени, данъци и такси и при положение, че новоприетите членове и в момента имат няколко пъти по-високи доходи от обещаваните ни в бъдеще време.

      Българските гласоподаватели, макар и доста наивни, търпеливи, хаотични в избора си, не са толкова глупави, колкото ги смятат политиците. След мълниеносното сриване на доверието в НДСВ още след първата година на неговото управление, ситуацията в електоралните нагласи замръзна. БСП вече няколко години не успява да надхвърли 25% доверие, следвана на доста голямо разстояние от НДСВ (заради запазените известни симпатии към Симеон Сакскобургготски), ДПС, двете СДС-та и партията на Ст. Софиянски. Многозначително е, че никой от изживяващите се като опозиция политически сили не желае предсрочни избори, съзнавайки, че няма какво ново да предложи на избирателите. Оттук и борбата не за прекратяване на мандата на 39-ото НС (досегашните вотове на недоверие бяха поискани и организирани по начин да не минат, още повече, че след 1989 г. нито един вот на недоверие не е успял), а за елиминиране на някои от участниците, като напр. Софиянски, в следващия парламент.

      Маневрите в дясното пространство нямат за цел избистряне на политика, алтернативна на досегашната, а за излъчване на лидери и партийна комбинация, приложима както в опозиция, така и във властта. Защото само на пръв поглед изглежда, че БСП ще поеме властта след бъдещите избори. Може да се твърди единствено, че Социалистическата партия ще има най-много депутати, но не и абсолютно мнозинство и това ще бъде препъникамъкът при евентуално нейно управление. От известно време БСП прилага тактиката на Георги Първанов в президентските избори - нешумно присъствие в политическото пространство, докато партиите отдясно яростно се самоизяждат. По този начин една личност и даже партия без ясна конкретна и категорична визия става по-симпатична и приемлива за гласоподавателите, отколкото кавгаджийски настроените политици. Първанов спечели навремето, тъй като отсъстваше и пряко, и косвено от омаскаряващите дебати между тогавашния президент Стоянов и главния му опонент ген. Бонев.

      Миналогодишните местни избори обаче откроиха друга тенденция - на директно политическо договаряне, което осигури успеха на Софиянски за трети кметски мандат. Провеждащите се повторни или частични местни избори тук-там през настоящата година препотвърждават успеха на политическити комбинации "всички срещу БСП". Защо? Понеже БСП остава въпреки превратностите най-голямата партийна сила и евентуалните й съюзници бързо се превръщат в сателити, зависими от "Позитано" 20.

      Обратно - раздробеното дясно пространство дава възможности за истински пазарлъци и реално договаряне на благините от властта. Другояче казано, ако на следващите парламентарни избори социалистите вземат 25%, НДСВ - 10-12%, ДПС - 7-8%, двете СДС-та и партията на Софиянски по 4-5%, неминуемо ще се стигне до коалиция, в която повечето от десните лидери ще забравят ругатните и интригите помежду си (подобно на Надежда Михайлова и Стефан Софиянски на местните избори). А ДПС, което доста време намеква за бъдеща коалиция с БСП, ще предпочете мястото на фактически управляващ в т. нар. дясна коалиция. При все че не е изключен и екстравагантен ход от страна на Доган - неколкомесечен флирт с БСП в общ кабинет и сетне шумно прехвърляне на отсрещната страна. Подобно на ситуацията от 1992 г. това ще стане, ако в началото "десните" откажат да задоволят изцяло претенциите на ДПС.

      Горните политически трикове обаче няма да променят и на йота унизителната българска външна и вътрешна политика, а оттук и мизерния живот на населението. Както и досегашната представа за България като вечен сателит с мафиотски структури.

Христина Владимирова
 
Юли 2004, Торонто