От Нова година насам градусът на напрежението в България се покачва подобно на ситуацията от есента на 1989 година. Наистина, видимите белези за това са малко ( липсват масови стачки и демонстрации) не само заради доминиращия все още механизъм на тоталитарната държава, а и в съответствие с българската психика и поведение. Косвените индикации обаче са предостатъчно. Усещайки, че губят властта, управляващите са изпаднали в паника и побързаха да "изчистят" от редовете си всички, които имаха по-различни становища от официално възприетото от синьото политбюро. Освен това, както и преди местните избори, впрегнаха в пропагандна кампания законодателната и съдебната власти. Удобни закони и решения бяха приемани до последните часове преди разпускането на парламента, продължават промените в съдебната система. Свидетелство за паниката са и множащите се "календари на успехите" на правителството, помпозните публични изяви от рода на 12-тата национална конференция на СДС, която надмина по шум и празнословие някогашните конгреси на БКП, яростните атаки срещу другите политически сили. На трето място са опитите за осигуряване на международна подкрепа преди изборите на 17 юни - присъствието на петима източноевропейски премиери в София през април, измоленото работно посещение на Иван Костов в САЩ, уговаряните от правителствените чиновници статии в чуждата преса, хвалещи правителството.

      В същото време са налице и симптомите на недоволство, които толкова плашат управляващите. На местните избори половината от гражданите не отидоха до урните. Това беше техният пасивен протестен вот. Негодуванието срещу управляващите най-явно бе изразено преди два месеца по повод убийството на тригодишния Петър Терзийски, когато хиляди обсадиха парламента и блокираха центъра на столицата за около 20 часа. Това убийство беше само повод (предшествано от ежедневни подобни престъпления ) за протеста срещу мизерния живот в държавата през последните 12 години, за излъганите надежди и злоупотребата с властта на управниците от различни партийни цветове.

      Продължаващите до днес реформи в България се оказаха всъщност средство за разрушаване на инфраструктурата на икономиката, за съсипване на индустрията и селското стопанство, за разграбване на производствените мощности и националния капитал, за лишаване на българската нация от редица социални придобивки, преутвърдени и в Конституцията от 1991 година като здравеопазване и образование, правото на хората на труд и на достойно заплащане. Накратко, българската икономика и жизнения стандарт на българската нация отидоха много по-назад, отколкото бяха в тоталитарно време. Коя е причината? Неадекватната политическа система, която бе установена след 1989 година под булото на демократични лозунги. Превръщането на двата политически субекта, обособени от старата БКП - БСП и СДС в източиници на източване на националния доход на партиен принцип. Капиталът от национален се превърна в частен под контрола на политическите централи и свързаните с тях силови, икономически и шуро-баджанашки групировки. Именно борбата на политико-икономическа основа доведе до унищожаване на цели отрасли и производства. В процеса на тази борба се търсеха и външни съюзници, така че в течение на "прехода" двете основни политически централи и останалите парламентарни сили се превърнаха в дистрибутори на чужди политически, а особено след 1995 година и на икономически интереси. Резултатът от последното го наблюдаваме днес - липса на пазари и ограничен стокооборот с традиционни партньори като Русия и арабския свят, неефективна приватизация, отсъствие на инвестиции, ограничено производство, многократно увеличаване цените за изминалия период, нарастване броя на безработните до 1 милион души, чувствително нарушена демографска картина, предвещаваща срив. В икономическо отношение България е по-зле от времето на началото на реформите, а освен това ресурсите са изчерпани.

      Ресурси липсват и в политическо отношение. Двете главни политически сили се провалиха по два пъти в управлението. Коалиционният модел от 1991 година (БСП + СДС) също се оказа неефективен. Плаващото парламентарно мнозинство през 1993-94 година не даде добър резултат. В политическо и в икономическо положение цикълът се затваря. Причината е не толкова в двуполюсния политически модел, както обикновено се твърди, колкото в същността, в механизма на изграждане и на целите, които си поставят политическите партии. В подмяната на отговорността към държавата и нацията с партизански амбиции, със стремеж към властване заради облагите от властта. В този смисъл централизацията в държавата през последните четири години не е заради самата държава, а за запазване контрола над властта. Затова и контролът расте, но престъпността не намалява, корупцията - също.

      Днешният момент е измежду последните възможности да се прекрати унищожаването на България, започнало преди 12 години. Преди Н.В. цар Симеон II да заяви намерението си да участва активно в българския политически живот, одобрението за СДС и БСП в обществото беше намаляло под 20%, при повече от 50% нежелаещи да участват в изборите заради отвращението им към властта. Появата на царя на политическия хоризонт мобилизира по-голямата част от този пасивен отрицателен вот към механизмите на управление и без съмнение ще го трансформира в наказателен вот (чрез гласуване) срещу управляващите. Нещо повече. През последния месец започна разпадане и на т.нар. твърди ядра в СДС и БСП, което означава, че са били твърди не по идеологически или по икономически съображения, а заради традиционната реторическа инерция ("сини срещу червени") и поради отсъствие на по-добра алтернатива. Това разпадане е логично, тъй като реално облагодетелствани от реформите в България са едва по няколко процента от привържениците на двете централи и слоеве, гравитиращи около тях с клиентелистки мотиви.

      Ако днес социологическите изследвания сочат голяма преднина на Национално движение Симеон II, то е, защото в лицето на царя българските граждани виждат алтернатива на всичко онова, което очакваха, но не беше реализирано след 1989 година: подобряване на жизнения стандарт, равни условия за изява и развитие на всеки, приток на инвестиции, защита на националните интереси, истинска свобода и етническа толерантност. Причината за високия рейтинг на Симеон II не са само историческите спомени за неговия баща цар Борис III и мъдрата му политика, а и на качествата на сина. Царят е привърженик на испанския модел за преодоляване на кризата - с единение на цялото общество, с усилия и жертви от страна на всички и най-вече - на участвуващите в управлението. С това той печели доверието на нацията и омразата на минали и сегашни управници, чиито лостове за вземане на властта през изминалите години бяха свързани с насъскване на избирателите едни срещу други, с мними разделения на "комунисти" и "антикомунисти", на демократи и реакционери.

      Не случайно най-голям враг на царя се оказа върхушката на СДС, която в продължение на години го ухажваше в Мадрид и печелеше политически дивиденти на негов гръб. На фона на неговия патриотизъм и компетентност, влезлите в коридорите на властта буквално от улицата в суматохата от еуфорията при "свалянето" на комунизма, се чувстват неуютно. В очите на обикновения българин те се компрометираха като грабители на България, като некомпетентни в професионално отношение фигури, като марионетки и проводници на чужди интереси. Виждайки в Симеон II отрицание на досегашната си политика и поведение, те се опитаха да направят всичко възможно да не допуснат Националното движение до участие в предстоящите избори. Двукратният отказ за регистрация на движението (по-малко от месец след отказа на Софийския градски съд издалата забраната съдийка беше повишена и изпратена във Върховния съд), трудностите му по регистрацията в ЦИК и накрая обжалването от страна на смехотворни организацийки от рода на БКП на Владимир Спасов и "Родолюбие 2000" на извършената регистрация, допълнително настройват гласоподавателите срещу управляващите, за да се стигне до сегашната мощна подкрепа на движенето в цялата страна. Като бумеранг върху централата на "Раковски 134" се връщат и обвиненията, че Симеон II бил свързан с мафиотски среди, изразител на руски интереси и уж съмнителни бизнессреди. Опитите за атака чрез пресата са обречени, тъй като единствено подвластните на управляващите медии са склонни да поддържат очевидно изфабрикувани спекулации.

      Режимът на Иван Костов е в състояние да се задържи временно на власт единствено при отлагане на изборите под предлог положението в Македония, обявяване на военно положение по повод бунтове при евентуално фалшифициране на изборите от СДС (което има мнозинство в ЦИК и в избирателните комисии по места) или при покушение върху царя. Ситуацията в България в момента обаче напълно отговаря на думите на Ленин, че народът не желае да бъде управляван както досега, а и управляващите не могат да управляват по старому. Като преподавател по политикономия на социализма днешният премиер Иван Костов познава много добре тези ленинови тезиси. И по тази причина от няколко месеца насам се опитва да превърне държавната машина в свой защитен бункер.

Христина Владимирова
 
Юни 2001,Торонто